143 години от гибелта на Васил Левски

• Клуб „Млади възрожденци“ към Национална Априловска гимназия отбелязаха 143 години от обесването на Васил Левски с почетен караул. Инициативата се реализира за втора поредна година, като бе подкрепена и удостоена от нейните ръководители и членовете.

   

  Те организираха и вътрешноучилищен конкурс за есе, стихотворение или рисунка, в който се влючиха десетки участници.
  

  Пред паметната морена в градинката до Регионалната библиотека „Априлов–Палаузов“ в Габрово бяха наградени участниците в конкурса, на тема: „Искам да ти кажа Апостоле…“.

  Награди и грамоти получиха първите трима, класирали се в надпреварата, Явор Генчев  -  1 място, Нона Дичева – 2 място , Мария Големинова – 3 място. Специални награди получиха Калоян Тодоров, Рада Йорданова.Тодор Борисов бе отличен за неговата рисунка – портрет на Левски, а останалите участници получиха грамоти за участие.

  Ето и някои от наградените текстове:
  

  Левски и мечтаната България

       „Аз съм посветил себе си  на Отечеството  си, да му служа  до смърт и да работя по народната воля... Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си...“ Думи, които изричаме на възпоминателни тържества и на юбилейни годишнини. Понякога ги произнасяме механично, демонстрирайки компетентност и знания, но рядко се замисляме, че те изразяват идеологията на Апостола  и  разкриват неговата човешка същност. От тях прозира готовността  му да жертва живота си  в името на голямата идея – свободата на Отечеството. Българският революционер не говори за „тази държава“ или „тази страна“. Той нарича България с топлото и мило определение „Отечество“, него описва в писмата си и в документите на Вътрешната революционна организация. Пред това отечество дава обет да се жертва, това е предначертанието на живота му. С присъщата си скромност В. Левски посочва, че е готов на тази саможертва, без да се стреми към високи постове, без да очаква да се нареди на държавната трапеза и да уреди живота си и този на близките си. Неговата награда е „Не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко.“ Колко днешни съвременни потомци на Апостола са готови да се откажат от лични облаги в името на Родината и да поставят интересите на нацията над собствените си амбиции.

       Целият живот на Дякона е посветен на Отечеството. Той го вижда в мечтите си и създава в представите си една нова, различна България. В нея се извисява храмът на истинната и правата свобода. Там царуват свободата, братството и съвършеното равенство. Тя е чиста и свята република, където решенията се вземат по висшегласие, а не се взема мнението на един или друг. В тази република господства върховенството на закона  и тържествуват човешките и гражданските права. Тя е съизмерима с достиженията на европейската политическа мисъл. Схващанията на В. Левски за една мечтана България очертават контурите на модерна държавност и посочват принципите на изграждането ѝ. Във времето, когато в Просвещенска Европа да бъдеш гражданин е въпрос на чест, а в Османската империя поданиците са безправна рая, именитият карловец посочва правата на отделната личност и участието ѝ политическия и обществен живот. Законността и равенството на всички пред законите стоят в основата на съвременната демокрация, а етническата толерантност, за която Апостолът говори, запазва и днес мира у нас и на Балканите.

       Връщайки се към идеите и мечтите на изтъкнатия ни възрожденец все по-често си задаваме въпроса изградихме ли бленуваната от него България. Няма еднозначен отговор и всеки би потърсил различни обяснения за това. Възможните отговори са сложното и прагматично време, в което живеем, тежкото историческо наследство от тоталитаризма, геополитическите интереси. Истината е може би някъде по средата. Но да си представим какво би станало, ако обичаме нашето Отечество, толкова колкото Левски. Ако не се срамуваме да наричаме България нашата Родина. Ако за момент забравим за личното си облагодетелстване и преди да помислим за себе си, да помислим за другите. Възможно ли е законите да се спазват и да са равни за всички, а човешкото достойнство да се зачита и от силните на деня, и от обикновените хора. Не се изисква много, трябва да живеем по човешки, просто, и да си спомняме какво са ни завещали дедите ни, нали така, Апостоле...

  автор: Явор Генчев, 11Г клас

  
  

  Искам да ти кажа Апостоле

       Всяка следваща моя стъпка неумолимо ме дърпа към неизбежната ми участ в лицето на малко, незначително, скрито от февруарската снежна вихружка бесило, дебнещо в своето укритие и готово да извърви единственото, на което е способно. Сякаш съм изгубил пълен контрол над краката си, които инатливо държат своята посока и са преминали на страната на обграждащите ме – Али Саиб паша и неговите заптиета. Водят ме все по–устремено към вече показващата се, жалка, изкривена структура, необяснимо как държаща се толкова стабилно, докато хората, издигнали я се клатушкат и треперят от хапещия студ. Всяка следваща стъпка към моята гибел ми навява спомени за също така незначителни хора, със свои малки и незначителни проблеми, носещи недотам малки и незначителни вреди.

       Денят е вторник, шести Февруари, умишлено избран от властите в качеството си на пазарен такъв, предполагащ много публика, но явно мразовитото време е станало причина за присъствието на толкова малък брой хора. Сред тях изпъква черното расо на поп Тодор Митов. Несъзнателно забързвам крачка, в опит да отблъсна напиращите ранни детски спомени за първите ми срещи с религията, когато вуйчо ми, Василий пристигна в семейния дом и когато бях принудително замонашен. Период траещ цели девет години и свързван в съзнанието ми с безкрайно слугуване на собствения ми роднина и робуване на църковните традиции. Най–силното свободолюбие в моя характер бе насадено именно в този период, преживян сиромашки в закътания метох на храм „св. Богородица“ и ставайки свидетел на изковаването на собствената ми съдба от чужди ръце пред очите ми.

       1858 беше годината, в която утвърдения и уважаван от мен български революционер, Георги Стойнов Раковски изготви първият свой план за освобождението на България, но тази година се запечата в моят ум по съвсем различен начин. За семейството ми не бе от значение зараждащата се възможност за свобода след половинхилядолетно иго – на дневен ред бе поставен въпроса дали бъдещето ми е да бъде поп или калугер. Спорът придоби такава важност, че две от най–влиятелните фамилии в Карлово – Кунчовци и Караивановци, се оказаха във вражда. Единственото имащо по–малко значение в ситуацията беше моето мнение. В крайна сметка с увещаване от вуйчо ми, че ако стана калугер ще получа възможност да се изучавам в Русия, изборът беше направен.

        След като изминаха три години в дяконска служба, а обещанието за обучение на по – високи ниво тънеше в забрава, за мен обстановката започна да се изяснява – бях прекалено изгоден помощник на вуйчо ми и той не можеше да си позволи да се лиши от мен. Стигнах до мисълта, че който яде калугерски хляб, не прокопсва. Така през 1861 година изоставих службата и реших да посветя живота си на значително по–съдържателни дела.

        Силен повей на вятъра сковава кожата по лицето и дланите ми, отърсвайки ме от неуместното ми поведение, а една сурова ръка, принадлежаща на заптието вдясно от мен, ме подтиква да продължа по пътя си.

        Най–после стигаме при бруленото цяла сутрин от ветровете бесило, където бивам обърнат назад, единствено за да бъда доведен до още нежелани спомени. Пред очите ми излиза вкамененото от страх лице на Димитър Общи, чакащ своя ред. Несъзнателно го свързвам с Любен Каравелов, под чието ръководство той бе изпратен в България. Мигновено след това цял низ от образи изниква в главата ми. Образи на хора с ограничени представи, приемащи единствено познатите им традиционни схващания и затворени за всичко останало. Борците за свобода на България в чужбина, смятащи четничеството и безплодните надежди за помощ от европейските държави за единствен и неоспорим начин за освобождение, винаги се бяха отнасяли скептично към чуждото мнение и именно това беше реалната предпоставка за изпращането на Общи – изместването ми от главното място със ВРО и заместването ми с човек, подчинен на техните интереси.

       Той пък от своя страна, действайки крайно дръзко и типично пренебрегвайки разбиранията на някои членове на Комитета, организира Арабаконашкия обир, като позволи да бъде заловен и нанесе несравними щети на Организацията. Сега аз, той и всички революционери понасяме последствията от неразумните му действия.

       Кафявите му очи гледат през мен от бледното му лице, докато върху врата ми бива нахлузено грубо, втвърдено от студа въже. Остават ми броени мигове и аз много добре го осъзнавам. Заклел съм се пред родината и съм твърдо решен да и остана предан до край, но все пак разочарованието ми, макар и силно потиснато в името на родолюбието, си остава факт. Срам ме е от мене си, но истината е, че вместо да приема обстоятелствата с гордо вдигната глава и да демонстрирам увереност до последната секунда, в съзнанието ми се е промъкнал образът на повода, поради който в момента, коравото въже дере врата ми, а именно няколко къщи в една ловешка енория.

       Още с постъпването си в длъжност в ловчанската църква „Успение на Пресвета Богородица“, младият поп Кръстю Никифоров имал стълкновение с тамошния поп – Лукан Лилов по простата причина, че новодошлият бил значително по–харесван от народа и завзел части от енорията на открай време установилото се действащо лице там – поп Лукан.

      В последствие, при разпитите на вече арестуваният Димитър Общи, става ясно, че Ловеч е свърталище на множество върли революционери, измежду които един неизвестен поп. Властите моментално се задействат и заедно с посочените имена, арестуват и пастира на църквата – Лукан по подозрение, че като най – главен духовник в района е замесен в размирните дела. Той веднага се възползва от  възможността да отмъсти за отнетите му енорийски домакинства и с помощта на цялото си семейство доказва, че е невинен, след което отправя вината към доверения ми поп Кръстю, на който веднъж задържан, било непосилно да не издаде тайните, на които е пазител. Още един удар към Вътрешната Революционна Организация, нанесен от егоизма, ограничеността и простотата на обикновения българин.

      Но най–голяма печал ми навява мисълта, че и в последният ми миг над мен ще скърца прогнилото дърво на бесилото – малко и незначително, но способно да убие, а заедно с живота да отнеме всички амбиции и идеи на жертвата си. По този начин, скръбно ще напусна този свят, незавършил мисията си, но още по–лошо – с колебание към нейното естество.

  Калоян Тодоров  10“в“ клас