Събития от празничния ден

• Вече 183 години Габровското училище е храмът, в който знанието и човечността, родината и светът се срещат.
  

  Честит празник, Априловци!

  С тържествен ритуал пред паметника на Васил Априлов точно в 12 часа на 12 януари започна патронният празник на Националната Априловска гимназия и отбелязването на 183 години от откриването на първото новобългарско училище - Габровското.

  В тържеството се включиха ученици, учители, бивши и настоящи възпитаници на гимназията и преподаватели, представители на културни институти, граждани, които поднесоха цветя под звуците на Химна на Васил Априлов. Заместник-областният управител Мария Пенева и началникът на Регионалното управление на образованието - Габрово Георги Маринов също уважиха ритуала.

  

  Директорът на гимназията Снежана Рачевиц се обърна към присъстващите с думите „Денят на патрона на едно училище е ден на големите личности и възвишените идеали. Ден на духовния водач и учителя, чийто стъпки следваме и градим върху тях пътеки, пътища, магистрали…“ В празничното си слово тя подчерта връзката с „човека, който преди 183 години дръзва да наруши летаргичното спокойствие и стереотипите на уседналата общност в закътаното от природните и исторически бури балканско селце и да накара пресметливите му стопани да развържат кесиите си за едно  „неползвателно“ и практическо дело – да градят школо.“

  Словото на Виктория Генчева от 11 б клас припомни какво е значението на думи като памет, традиция, преклонение. Тържеството бе организирано  от г-жа Анна Сапунджиева и ученици от 9 б и 11 б клас.

  Патронният празник, който по традиция носи емоционалния заряд на приемствеността, духовността и творчеството, започна с организираната за осма поредна година игра „Шифърът на Априлов”. В тази интелектуална семиотична задача участваха 5 отбора, с по един представител от всеки клас, които преминаха през няколко степени на трудност, за да достигнат до шифъра на Васил Априлов и ключа към неговите послания и завети. Всяка година 10 клас, профил български език и литература, подготвя задачите и предизвикателствата в играта. Това издание бе организирано и осъществено от класа на г-жа Велина Парахулева. Победител в играта е отборът с ментор г-жа Мариана Владимирова и участници – Елеонора Коларова от 8а Ана-Мария Петрова от 9д, Гергана Дечева 10г, Искрен Петров 11в, Стефани Петкова 11г, Магдалена Петкова 12д.

  Новите ученици на гимназията, осмокласниците, направиха историческа разходка в миналото на своето училище – от взаимоучителната метода до съвременното учебно дело. Сред паметните и знакови места на училището ги отведоха по-големите ученици от 9 а и 9 в клас, с ръководители – Красимира Ангелова и Владилена Катевска.

  

  

  За по-големите класове следобедът премина в кинозалата на Националния музей на образованието с филм за Благодетеля и разглеждане на изложби. Лекция за тържественото пренасяне костите на Васил Априлов от Галац до Габрово и тяхното препогребване в двора на гимназията на 4 октомври 1897 г. изнесе Веселин Лазаров, уредник в НМО, в Актовата зала на гимназията.

  

  Регионалната библиотека „Априлов-Палаузов” също сподели празника на Априловци. Учениците от X клас направиха литературно четене – исторически преглед с внушения под надслов „Благодетелите в архивите”. Ученици от Х „д” клас четоха материали от фондовете на библиотеката, подбрани от тях с участието на учителя по история Пенка Петрова и специалистите от отдел „Краезнание”.

  Учениците от 10 и част от 9 клас разгледаха книжовното наследство на Неофит Рилски и фотодокументалната изложба, посветена на 225 години от неговото рождение. Отец Неофит е първият учител, въвел взаимоучителната метода в Габровското училище, съставил първите учебници и правилата за организиране на училищния живот.

  

  Двама бивши възпитаници на Априловската гимназия - Невена Петкова и Иван Христов, обогатиха емоционално патронния празник.

  В 13.30 часа областният управител на Габрово Невена Петкова  се срещна и разговаря с ученици от 11 и 12 клас на  НАГ.

  Час преди това беше открита изложбата „Българската литературна класика - знание за всеки”. Презентация на експозицията, подготвена от Института по литература към БАН, направи гл. ас. д-р Иван Христов. Изложбата в новото крило на гимназията, втори етаж, може да бъде видяна до 19 януари. Подготовката  и подредбата на експозицията се осъществи от ученици от 11а и 11 г клас.

    СИП Журналистика, 11а, НАГ

   

  Писмо до Някога

  Помниш ли?

  Намирах се на булевард „Ежедневие“.

  Покрай мен препускаха безброй забързани ангажименти, затворени в лъскави разноцветни кутии, учтиво снабдени с двигатели, волани и загрижени изражения зад тях. Кутии на комфорта. Така ги наричах аз. Препускаха и ангажименти, затворени просто в кутии от плът, оборудвани  единствено с усмивки, блуждаещи очи и туптящи усещания. Кутиите пълзяха по повърхността на живота с едничката мисъл да стигнат до края на целта си. Така и стигаха до края. Но не на целта. А на повърхността.

  Забравили за усещанията отляво, забравили за пъстротата на импулсивните решения и за желанията, забравили за всичко, което биха могли да съдържат, кутиите хвърчаха с угрижени лица към сивотата на поредната поглъщаща всичко ежедневност.

  Парадоксално е някой да забрави за мен. И е толкова ужасно болезнено. Налагаше се обаче да обитавам епицентъра на този потънал в задължения оживен град.

  Защото там, насред булеварда, отвисоко наблюдаваха две изсечени каменни очи.

  Твоите.

  В пресечната точка на различните съдби строгият ти поглед следеше всяко движение с отчетлива точност, с кристална яснота и с едно и също застинало изражение. С думи, изписани над острата ти брадичка, но неизречени с честотата, която всяко ухо е свикнало да долавя. Над пресечната точка на различните съдби се извисяваше една различна, вече изживяна, предопределеност. Каменната твоя съдба.

  Бог. Но не на небето и хората. Не икона на святото, не символ на вярата и на всичко живо. Бог на вчера, Бог на добрия пример, на спомена, на паметта.

  Намирах се в сърцето на паметника, издигащ се над комфортните кутии на булевард „Ежедневие“. Намирах се в твоето сърце.

  Там беше неуютно, забързано, миришеше на гранясало олио, разнасящо се от крайпътното заведение; изсъхваща боя върху вече бежовата сграда с надпис: „РЕМОНТ НА КОЛИ“; на бензин; едва долавящи се бримки женски парфюм, понякога и на пот, ароматизатори, мъгла, ръжда и плесен. Всеки ден симфониите на града предлагаха разнообразие. Оттам можех да слушам крясъците на клаксоните, камбаната на далечната църква, виковете на уличните продавачи, детски плач, лай на кучета, телефонни разговори, вятъра, оставащ като опашка зад колите, песните на капките дъжд, попадащи върху асфалта, понякога и разказите на слънцето.

  Каквото и да чувах обаче, беше пречупено през каменна призма. Там вътре, в сърцето ти, беше студено. Сиво. Загубено.

  Защото вчера няма думата днес. Защото това, което привлича погледа на човека и стои под него, е толкова трагично предпочитано от това, което се извисява над него.         
  

  Бог нямаше думата там. Аз мълвях законите на незабележимото.

  Очите ти, очите на паметника, бяха спрели да сълзят отдавна. Просто се взираше в нищото под себе си, не чакаше, не съжаляваше, не обвиняваше. Страдаше. Чисто по човешки, вмъквайки в страданието частици божественост. Сърцето ти изстиваше с всеки ден, оглушаваше, ослепяваше и спираше да тупти бавно, но сигурно.

  Присъствах, когато те обезличиха с ярки тленни надписи, когато те снабди с едва забележими, но болезнени кървави,  цепнатини онова пагубно земетресение, и когато те удари желязо в слепоочието, изхвърчало при катастрофа, развихрила се под нозете ти. Ти търпеше. Не променяше строгото си изражение. Не мълвеше оплаквания. Не се молеше за избавление. Просто наблюдаваше и изстиваше, обезличаван.

  Присъствах и когато завинаги се обезсмисли пребиваването ми в сърцето ти. Беше юлски следобед, симфониите бяха обичайни за лятото, миришеше по-силно на бензин от обикновено, когато го забелязах.

  В нозете ти, нозете на паметника, пазещ булевард „Ежедневие“, изпъкваше червено петънце. Погледнато отвисоко, то наподобяваше кървав отпечатък, оповестяващ окончателния край на борбите. Червеното петно обаче не беше кръв.

  Беше цвете, откъснато набързо отнякъде, вероятно от парка на две пресечки оттук. Цвете, носещо нюанса на паметта, уханието на спомена, цвете, оставено от някого. Някой, излязъл от кутията си. Някой, разбил решетките на еднообразието, изстискал цвят от сивотата. Някой, отправил погледа си нагоре. Вярващ във вчера и обещанията за днес.

  Ти, каменният, изсеченият, (не)забравеният, заплака отново. Цепнатините задишаха. В това сърце, твоето и вече почти мое, настана пролет, ти прогледна, пое си въздух и запя в синхрон със симфонията, разливаща се около теб.

  Тогава усетих студения допир на колебанието. И си тръгнах от булевард „Ежедневие“.

  Парадоксално бе някой да забрави за мен. Още по-парадоксално бе някой да забрави, че е жив, докато живее.

  Година по-късно се върнах в полето на лъскавите цветни устремени кутии на комфорта. И там, насред сивотата, под нозете ти, тези на Увековечения Пазител на Вчера, видях нещо, което разби законите на вселената ми. Нещо, което ограби рафтовете на прашната ми душа. Под нозете ти бяха изникнали покълналите ни сълзи под формата на вечност.

  Там, на същото място, където преди година се червеше самотното цвете, гласът на нечия почит, десетки червени цветя бяха отправили усмихнатия си поглед си към мен.

  И ти, Богът на добрия пример, на вчера, на паметта и спомените, извисяващ се над булевард „Ежедневие“,  Бог със строгия поглед, с каменното изражение, обрамчен в цепнатини, изправил се върху пролетната трева, обрисуван с ярки слова, Бог, всемилостивият, вечният, избраният, търпеливият, страдащият по чисто човешки, излезлият от вчера, Бог, награден за подвизите си с надгробна плоча с издълбани години, чертаещи живот, и име под себе си, мълвеше:

  „Жив съм“.

  Не спирай да мълвиш, Будителю.

  Твоя стара познайница,

  Забравата

  Слово на Виктория Генчева - 11 б