Национална Априловска гимназия - Десислава - Априловецът, който в осъзнатост гледа навън

Десислава - Априловецът, който в осъзнатост гледа навън

  • 1.Представи  се…

    Незавършена - най-точно бих се представила като незавършена. Името ми е Десислава Савчева и възрастта ми е 18 години. За времето, което съм прекарала на тази земя, мога да твърдя единствено, че нахвърлях груба скица на това, което искам да бъде някога завършено. Що се отнася до всичко останало – все още са само форми, цветове, думи, още не намерили мястото си в изречения. За да ви запозная с очертанията, първо трябва да ви разкажа за това, което обичам.

    На първо място е изобразителното изкуство. За мен има нещо магическо, всепоглъщащо и необятно във възможностите на дори един единствен молив и лист хартия. Магия трябва да е, не мога да го нарека с друго име – тази способност на човека да гледа, подир това да вижда и накрая сам-самичък да запечатва мигове, емоции, цели светове по начин присъщ само на него. И често, признавам, аз се губя. Губя се измежду щрихите, преливам се с нюансите. Губя се, но печеля своя малка вечност, запечатана на лист и понякога окачена в рамка. И ако добре ме познаваш, ще знаеш, че според мен няма нищо лошо в една красива, семпла рамка, която не позволява на момента да избяга от платното по стените.

    Следва фотографията, ах, блаженство. Който иска с мен да спори, да се пробва, но аз не ще отстъпя – няма нищо по-красиво от това да запечаташ щастие, но и няма нищо по-тъжно от това да запечаташ болка. Няма да ви говоря за фокус и за аперура, въпреки че и те си имат своето физично изкуство. Искам да ви кажа за онези смешни снимки къде твърде светли, къде не на фокус, къде леко размазани от трепнала ръка. Аз нося фотоапарат със себе си винаги, когато отивам на приключение, за да мога да усещам душата си топла, дори когато споменът е отдавна изстинал.

    И накрая искам да ви кажа за думите и за хората, защото без хората думите не значат нищо. Аз рисувам, за да се открия в цветовете, снимам, за да помня, и пиша, за да разказвам за всичко, което съм видяла. Важно е да се пише, защото колкото и емоции да пазят картините, думите са тези, които разказват животите ни, тревогите ни. Думите са тези, които освен да докоснат душата, могат да останат трайно в съзнанието на човека. А това е важно – важно е като хора да споделяме опита си, да докосваме душите си. И всички тези написани думи, това съм аз. Това сте и вие. На този лист аз съществувам чрез думите си и чрез вас, които ги четете.

    2.Какъв е пътят, който измина до днес…

    Много ми се иска да кажа, че това е  пътят на разбирането и осъзнатостта, защото те са нещата, към които се стремя. Според мен няма нищо по-ценно от това да извървя пътя си достойно, да направя изборите си със сърцето, душата и ума си, а не да се нося по течение, без посока. Като човек, имам няколко принципа, без които просто бих загубила всякаква причина да продължавам съществуване лишено от смисъл. Най-важният от тях е да не допускам пораженчески мироглед. За мен е немислимо да измина пътя си без да мога да заявя: „да, това съм аз и това са нещата, които постигнах“. Ако в ума си обвинявам другите, обстоятелствата или каквото и да е извън мен самата за личните си провали, то как ще призная и успехите си. Изведнъж всичко в живота ми би се превърнало в серия случайности. Човек, който живее без чувство за отговорност, рано или късно губи и чувството си за индивидуалност и бързо се превръща в никой в собствените си очи. Не мога да кажа, че винаги успявам да живея, следвайки този принцип, защото е трудно. Често ми е трудно да стоя изправена докато усещам тежестта на цял един живот върху плещите си, но затова и искам да вървя по пътя на осъзнатостта – за да мога да се усетя силна и способна.

    3.Какъв е пътят пред теб? Кои са хоризонтите, към които тръгваш?

    Избрала съм за напред да посветя живота си на другите. Този избор дойде заедно с избора ми да се боря за място сред редиците на бъдещите медици. Първоначално това остана някак скрито за мен, но колкото по-дълбоко потъвах в материала за кандидатстудентските си изпити, толкова по-дълбоко потъвах и в мисли за бъдещето – правилно ли съм избрала мечта, дали ще се справя, какво ли ще бъде?

    Сега, когато съм се изправила очи в очи с тази мечта, вече имам отговори на тези въпроси – няма значение колко пъти ще падна, щом вървя по стъпките на мама ще успея, няма значение колко съмнения ще преминат през главата ми, ще продължавам да гледам към дълбоките води на безкрайното знание и със сигурност няма значение колко пречки ще срещна щом на края на този път стоят хората.

    В моето време е модерно да се гледа все навътре – как се чувствам аз, какво имам аз, но всеки ден се убеждавам, че с този мироглед нямам бъдеще, защото аз искам да гледам навън. Има една истина, която много мои връстници пропускат и тя е, че няма как да си нещастен, когато срещу теб човек с усмивка на благодарност, който днес се чувства по-добре заради твоите усилия и способности.

    4.Кои са литературните светове, в които  се събуждаш?

    Ако трябва да съм напълно честна, в момента се събуждам най-често в света на научната и научнопопулярната литература, къде по задължение, къде заради притегателната сила на това да науча още и още. Не мога да отрека обаче, че обичам да създавам и собствени светове чрез литературата – понякога изливам непоискано мнение с думите, но най-често със собствените си текстове целя да отговоря на много въпроси. Създавам хипотетичната обстановка и ѝ давам възможното развитие. Едновременно създавам герои и ги наблюдавам отстрани.

    Литературата е особено нещо, понякога плашещо, но най-вече интригуващо. Когато погледна белия лист от гледната точка на майсторите и си представя суматохата в главите им – всички сложни думи, всички идеи, борещи се за ред, тогава идва въодушевлението. Друг път като се замисля как човекът е способен да твори подобни на себе си, да им дава живот, тогава през мен се прокрадва уплаха заедно с нови въпроси. Как може да бъде определена човешката реалност, щом сам човекът може да твори реалности?

    5.Сподели личното си случване в Легендата на Априловото школо.

     

    Априловската гимназия ми даде много. Идеята, което ценя най-много е, че разбрах, какво е да си сред многото, но все пак да се чувстваш единствен и достатъчен. Пристъпих прага ѝ развълнувана, казах си: “Дойде моментът, готова съм да бъда сред най-добрите“. Но скоро разбрах, че не съм. Сградата изглежда внушителна и отвън, но нищо не можеше да ме подготви за това, което ме чакаше вътре. Студенината на коридорите, високите тавани, портретите, които се взираха в мен с маслените си очи. Трябваше за пет години да се влея в историята на средище, което само по себе си е материализация на историята.

     

    Това време почти изтече, остават секунди до края. Сега, когато се разделям с Априловото школо, аз се чувствам дори по-малка пред високия паметник, чувствам се още по-крехка до студения метал, и точно заради това съм сигурна – пораснала съм. Благодарна съм не за това, на което ме научиха учебниците, а за това, на което ме научиха учителите, че нищо в този свят не идва наготово и трябва да се бориш, ако искаш да си на първите редици. Тук за пъри път се сблъсках челно със себе си, със страховете си. Тук ме научиха да градя основи по такъв начин, че те да остават дори след големите бури. Миналото ми е вградено в стените на класните стаи, точно както е и това на тези преди мен, а бъдещето ми вече се пише и първи са думите на  светлата титла АПРИЛОВЕЦ.