Национална Априловска гимназия - Галина – в един пъзел – носталгии, разлиствания, липса, Доброта

Галина – в един пъзел – носталгии, разлиствания, липса, Доброта

  • 1. Представи се..

    Ако това беше контролно, бих се представила в рамките на няколко думи - Галина Петрова Петрова, XII a  №5. На финалната права обаче вече усещам, че не съм просто номер пореден в поредния клас. Аз съм отделна личност. Заобиколена от личностите на съучениците си, заобиколени от личностите на съвипускниците. Определено не съм от най-забележимите и забележителните личности, но се старая да дам своя принос в мъничката ни общност.  Старая се, защото тази мъничка общност ми даде в пъти повече - даде ми вяра, подкрепа, знание за света на другия и път в собствения ми свят. Научи ме да гледам първо през призмата на доброто, получих възможност да обединя интуиция и интелект. Казано е, че най-добрият учител ти показва къде да гледаш, но не ти показва какво да видиш. Така и стана, но вместо да се срещна с учители, се срещнах с добро-детели, благодарение на които по пътя ми свети словото, а знанието е идеал, на който съм готова да се посветя. Казано с цитат от любимия ми поет, „попадна(х) на хора и стана(х) човек”.

    2. Какъв е пътят, който измина до днес?

    Не бих могла да нарека пътя си като лесен или пък сложен, тъй като винаги щом го определя някак, се обръща на 180 градуса. Първото прилагателно,  което ми идва на ум, е полезен. После се замислям за съществително, защото след пет години усилени занимания с българския език, някакво вътрешно гласче ми нашепва, че някак си не върви да започна с прилагателно. Та, съществителното - пъзел. Събирам ги и се получава „полезен пъзел”. Веднага си задавам въпроса „Че то безполезни пъзели има ли?”. Сещам се, че никога не съм подреждала пъзел, та сигурно има. Как може толкова да не харесвам пъзели и същевременно да определям пътя си като „полезен пъзел”? Мистерия. Това е пътят, който изминах до днес. Почти никога не наех какво се крие зад ъгъла, но смело отивах да проверя. За някои свои открития съм благодарна, от други все още ме побиват тръпки. Парадоксално, при мен идва ъгъл след ъгъл и все ме чака някаква изненада - било то добра, или лоша. Пътят ми е такъв - изпълнен с много завои, сложни маневри, изненади и, естествено, заложеният Бай Ганьо в съзнанието ми казва - дупки. Дупки, защото си знаем какви са българските пътища и дупки, защото най-важните фигури, научили ме да следвам пътя, се превърнаха в липси.

    3. Какъв е пътят пред теб? Кои са хоризонтите, към които тръгваш?

    Иска ми се да кажа, че пътят пред мен е светъл, изпълнен с щастие, любов и само успехи, но усещам, че ако тръгна натам, ще стигна единствено до гара Утопия. Честно казано не знам какъв е пътят пред мен, но мога да кажа какъв се надявам да бъде. Надявам се посоката, която ми е отредена, да ме доведе до място, на което се чувствам човек, а не просто поданик на маргиналното пространство. Може би е леко парадоксално, но ми се иска пътят ми да ме върне точно там, откъдето тръгвам, но да се върна много по-силна и по-богата. Духовно богата.  Да стъпвам смело по асфалтовото платно със спомена как някога съм пристъпвала плахо по калната пътечка.  Според речника, хоризонта е обозримата линия, в която се сливат земята и небето.  В съзнанието ми веднага се трансформират в понятията хоризонтал и вертикал, продължавам в асоциациите си с душа и тяло. Та, тръгнала съм натам - хоризонта, към който се стремя, е да постигна хармония между душата и тялото си, да комбинирам разума и чувствата си и да се превърна в продукт както на собственото си старание, така и на инвестираното от моя добро-детел в мен доверие. Вдъхновена именно от този добро-детел се стремя един ден да постигна идеята, в която ме посвети.

    4. Кои са литературните светове, в които се събуждаш?

    Будя се в един реален свят. Едва след това разлиствам страниците и ежедневието ми се превръща в литература. Събуждам се и инстинктивно поглеждам през прозореца, тайно надявайки се да видя слънчеви лъчи. Навън обаче е дъждовно. Ставам, правя няколко сънени крачки из стаят си, поглеждам спомените, поместени в рамки и проклинам на ум болницата, заради която къщата ни е необичайно пуста рано сутрин. В гърлото ми засяда буца, камък, който си стои все същ. Подритвам го с чаша кафе и се отдавам на книгите. Според Далчев те ни отчуждават от нашия свят и дори от самите нас. Аз обаче си мисля, че точно те успяват да ме върнат при мене си. Откривам себе си в персонажи, думи, дори събития. Сещам се как именно „Камък”-ът бе едно от последните случили се събития в литературното ни битие. Замислям се, че всъщност никога не сме сами в този свят и заедно съпреживяваме възходите и паденията си. Унасям се в следобедна дрямка. Събуждам се и - щастие - навън е слънчево! Усмихвам се и се опитвам да си спомня какъв сън сънувах. Не се сещам, но пък разочарованието от краткотрайната ми памет бива заместено от размислите какво да правя днес, измислям го! Ще отида на кино. По пътя си мисля за стиховете, които наскоро отново препрочетох, защото Вапцаров ми е любимец, а думите му някак си ми вдъхват вяра - „Ето - аз дишам, работя, живея […]С живота под вежди се гледаме строго и боря се с него, доколкото мога.”. Не минава ден без да си задам въпроса „Всичко прощално  ли беше?”. Въздъхвам, защото все още търся отговора. Натъжавам се, после се сещам за „Песен за човека” – утехата ми в края на деня. Успокоявам се с това, че колкото и пагубна да е съдбата ни, всичко е въпрос на перспектива. Спомням си последните стихове /които всъщност доста често висят под картините в съзнанието ми/ - „Какъв ти тук ужас?! – Той пеел човека – Това е прекрасно, нали?”. Прекрасно е, да, въздъхвам и аз. Доспива ми се, затова си лягам и започвам да премислям изминалия ден, умът ми се дерзае с екзистенциални въпроси –  мисля си „Аз съм личност…. абе каква ти личност?!”, „Какво тук значи някаква си личност?!”.  Затварям христоматията, а после затварям и очите си. Отново мисли. Борбата е безмилостно жестока. Заспивам.

    5. Сподели личното си случване в Легендата на Априловото школо.

     „Открай свят да дойдат – нека се учат!” Не че идвам от края на света де, но пък и не мога да си позволя лукса да вървя до училище, а първият път, в който ми се наложи сама да извървя пътя от автогарата до гимназията, почти се загубих и питах една дама на алеята как да стигна до Априловската гимназия. В крайна сметка успях да открия сградата, чийто праг с нетърпение очаквах да премина. Честно казано, в седми клас Априловската гимназия ми беше резервен вариант и сякаш на магия станах именно неин възпиитаник. Точно две седмици след началото на учебната година в осми клас си казах, че това е най-добрият избор, който направих за себе си. Пристъпих прага плахо, страхувах се с какви хора ще се срещна и дали ще си допаднем. Месец след началото на учебната година обаче се възгордяхме, че сме най-лесно сплотилият се клас. Звание, което дължим единствено и само на класния си ръководител. Нейната подкрепа, усилия и вярата й в нас ни превърнаха в общността, която сме днес.


    Днес с насмешка си спомняме първия учебен ден, тъй като се оказа, че всички сме били страшно уплашени и срамежливи. Спомням си, че много ме беше срам да седна на един чин с момичето, с което първо се запознах от класа, а в последствие се разбра, че тя също е имала опасения дали бих желала да съм й другарче по чин, та затова седнахме една зад друга. Последни в стаята влязоха две момичета, които бяха абсолютно непознати за нас и понеже единствените свободни места бяха тези до нас, заеха тях. Така се зароди приятелство, което осмисли цялото ми време в Априловото школо. Четирите се превърнахме в стихия, способна да премине всяко едно предизвикателство. Спомняйки си за времето назад, се сещам за класа като цяло, естествено, но това приятелство също има голяма роля в целия пейзаж. Още едно хубаво нещо, което дължим на прекрасното ни училище. Всичките задания, проекти и цели, които сме си поставяли през учебния процес и в „името на училището“ ни сплотиха, свързаха ни като атоми в съединението на Априловците и ни дадоха спомени, които гордо ще разказваме дори в далечното ни бъдеще. В началото може би не осъзнавахме какво значи да си Априловец, какво значи да прекрачим прага на гимназията, но днес, в последните си дни като ученици на Априловската гимназия, жадуваме да прекрачим прага и да усетим духа. Винаги съм си мислила как училището ни има някаква енергия -изпълва те отвътре със сила и гордост, със знание, а може би сега и с лека носталгия. Пролетта  и табелата „Випуск 2020“ определено ни карат да се замислим за изминалите пет години - спомняме си житейските уроци, които ни бяха дадени и мъката да запомним останалите! Равносметката е, че училището ни е дало много повече, отколкото подозирахме в началото.  Сега е моментът да започнем да мислим какво ние бихме могли да му дадем.